Камерите снимат, но кой пази живота? | 31.08.2026 00:00 | Телеграф | стр. 10

Людмил Христов
Застой в жертвите след една година снимки - и с камери мрем като преди (виж стр. 4-5).
76 000 фиша за средна скорост за една година са внушителна цифра. Но зад нея стои много по-важният въпрос - има ли реален ефект върху най-тежката статистика на пътя? Данните от „Тракия" дават неприятен отговор. Катастрофите намаляват, ранените също, но загиналите остават 16 - точно толкова, колкото са били година по-рано. Това показва, че санкциите дисциплинират част от шофьорите, но не променят достатъчно поведението, за да намалят смъртта на пътя.
И тук вече трябва да се замислим за нещо по-голямо от камерите. Има нещо сбъркано в цялото ни общество, ако все повече ограничения и санкции не водят до очаквания превъзпитателен ефект. Контролът може да принуди човек да намали скоростта от страх да не бъде глобен. Не може обаче да го направи отговорен.
Ако правилата се спазват само когато някой наблюдава, проблемът не е само в контрола, а в отношението ни към него. На пътя това отношение има цена - понякога човешки живот. Тол камерата вижда скоростта между две точки. Не вижда агресивното изпреварване, засичането, употребата на алкохол или наркотици, телефона в ръката, умората зад волана. Не може и да реагира в секундата, в която някой превръща пътя в опасност за останалите.
Затова контролът трябва да започва там, където камерата свършва - с повече патрули, проверки за алкохол и наркотици, дронове, бързи санкции и постоянен контрол на опасното поведение. А държавата трябва да носи отговорност и за инфраструктурата.
Фишовете показват мащаба на нарушенията. Но броят на глобените не е мерило за безопасност. Мерилото са хората, които са се прибрали живи. Защото крайната цел не е да снимаме повече нарушители. Целта е да броим по-малко жертви.