Записки по августовските мегавини | 14.08.2026 00:00 | 24 Часа | стр. 9

Защо в най-благодатния месец не ни е весело
Реално погледнато, розовият месец на годината, носещ името на римския император Октавиан Август, винаги е бил най-пъщният, най-царственият, най-благодатният. Не само като климат, но и като бит. Жънец, вършещ, прибиращ реколта, гроздето е наляло кехлибар и рубин, природата започва своя пир на багри, аромати и вкусове. Да не изпадаме в кулинарни възторзи, но предшерието към златната есен е сравнимо със сиянието на скъпоценните камъни в пещерата на Али Баба. Вероятно и с китните хасиенди в приваренското селище Баба Алино, ама да не навлизаме в акваториалните води на законодателно-процесуални еквилибристики.
Да, август е месец за разхлабване, за отдих, за забавление, за релакс, както е още модерно да се казва, почти средата на усилната календарна година, обаче това не значи, дето всинца пеем и се веселим, нали? Защото тези жежки дни помнят и „лежки юнакът, а на небето, слънцето спряно сърдито пече“, пък юнакът на една страна е захвърлил пушка, този юнак, когото жалеят земя и небо и певци песни за него пеят, защото тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.
Хаджи Димитър, възпят от Христо Ботев в тези редове, е убит на 10 август 1868 г. А девет години по-късно са паметните боеве за Шипченския проход, същите боеве, които доказват, че свободата ни не е даром дадена, а и ний сме ляли кръв за нея. Знаете то много добре, дето има една дума, „Опълченците на Шипка“ все още не е извадено от учебната програма, апропо, „Хаджи Димитър“ също. Поне допреди да седна да пиша тъй беше.
Август в политически аспект не е от най-милостивите месеци. Нали помните, че на 13 август 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор, който откъсва от тялото на родината ни Южна Добруджа в полза на Румъния и голяма част от Македония, поделена между Сърбия и Гърция, исторически факти са това, които дори Александър Велики не би могъл да опровергае. В историята е така – думата „ако“ не съществува. Но всички месеци до един са си таки и най-важното, никой не си избира събитията.
Атомните съби „Малчугана“ и „Дебелака“ разпътватен Хирошима и Нагасаки, отговорите им илюрове се берат до днес, нито че строилият има период на разпад 50 години, а урокът изобщо не е научен и ядрена заплаха продължава да зрее. След онзи забравен милиовик от детските ми години, „Атомът – за мирни цели“, днес никой не знае коя цел кога ще бъде нацелена
А август освен разруха е раждал и градеж – през 1961 г. започва изграждането на Берлинската стена, която почти 30 години разсичаше на две не само Германия, но и Европа. Та – морето, уважаеми, не е до колене, дори когато имаш достатъчно евро да си платиш таратора и да дишаш с пълни гърди йодните пари, а не последиците от авангардни частни пречиствателни станции. И това е август, няма какво да му се сърдим.
Например съвсем случайно е, дето почти век и половина след Шипченската епопея от урна на урна се разнесоха върховете на територията на военния завод „ЕМКО“: има-нима петдесетина километра от историческия връх. Не че и друг път е нямало пукоцевни с тази локация, ама сега ми дойде августовски. Относно папналия прон на стратегическо място в татковината ни, за който я ще се разбере дали-или, я тъй ще се замете между вализите*, че накрая ще се питаме имало ли то е, или то е нямало.
Жега е отвсякъде, даже Дунавът взе да се покрива из мочурляците, съвсем се оголи, което предизвиква шок и ужас по трасето заради електроцентралите, които няма как да работят, та ги спрат една по една. Нашата длани. И май единствена ще устиска, да тукаме на дърво, че току дяволът ни завидял и вземе решение на базата на солидарността да си я изключим.
Правосъдата е изпрекършения месец, който няма личай-малка вина, ни заслуга за човешките възходи и падения. И не ми е весело и отлъскарско, щото някак живота, за да го опишеш, трябва да го поразровиш, а разровиш ли го знаем. Хем понатрикова, хем горня като отрова. Това Вапцаров то е констатирал, аз само се уверявам непрекъснато на практика в правотата му.
Нали се сещате, че дума няма да отворя за „лудориите“ на „дечицата“ по хълмовете на младостта им. Щото три деца съм родила и отчувала, едно съм погребала, на другите, да са ми живи и здрави, се радвам и се гордея, та много добре зная как възпитанието винаги пожелаително, но без да ти излязат мазоли на езика от приказки и притчи, па да ти побелеят косите от безсънни нощи и трескави дни, от късане на нерви и преминаване по безкрайните минни полета на изкушенията, подпълванията и подхлъзванията заедно с изследника ти, рано или късно ще виеш на умряло. Не защото от антистоксата хета те е ударила лампата, а защото видът ще ти се види като хладилна камера в транжорна.
Жълтата е усилен труд, не забравяйте, че и оная с косата жълче ли жъче и там празен откос няма.
Светът си гори от четирите краища, докато ние си се плашкаме в морето на спокойствието, не на Луната, а в собственото ни битие, дето по принцип трябва да определя съзнанието ни.
Нищо, хора, имаме право и на малко отдих, розов захарен памук, звездопада на Персеидите и снимки на слънчевото затъмнение, та белким съберем сили да се оттласнем от заблатеното дъно, да охладим нездравите страсти и да продължим нататък. Към септември, за които казват, че ще бъде май. Май.